Душата е най–необузданото, магично и върховно нещо, което разкрива характера на всеки човек. А тялото е просто място за съхранение на душата.

Подходящо сравнение за душата и тялото е плодът. Той е символ, както на добро, така и на зло. Доста често се лъжем по обвивката – тоест тялото, но истинската сладост се крие именно точно под нея. Но рядко хората намират и опитват от тази сладост на душата. Ако една ябълка е изключително красива и съблазнителна на външен вид – под тази красота може да се крие грозота и горчивина. Така и обратното, ако външният вид е непримамлив – докато не опиташ няма да разбереш вкуса й. Точно в това се крие неповторимото и незнайното – то може да се окаже или красиво, или грозно.

Да опознаеш и разкриеш душевната красота на един човек – ето това е върховното!

Душата е изкушение, на което трябва да да се отдадеш. Единствено тогава ще осъзнаеш, че чистата любов е между душите….. другото е просто увлечение.

Няма нищо по-ценно от това да намериш сродна душа, която да те допълва и заедно с твоята -  да образуват любов!

Любен Малчев- 11 б клас

„КАКВО ТУК ЗНАЧИ НЯКАКВА СИ ЛИЧНОСТ?!”

/ Н. Вапцаров/

Личност. Какво означава да бъдеш личност? Да бъдеш някой? Човек... Нещо различно, нещо неповторимо...

Човек е създаден по образ и подобие на Господ. Човек, различен от всяка жива твар на този свят. Човек, различен от самия себе си. Човек, единствен по рода си, но все пак човек... Във всеки един от нас има нещо специфично. Всеки един притежава качество, което липсва у другия. „Някаква си личност”... личност, но защо „някаква”? Не сме ли ние онези същите хора, които твърдим, че сме различни и единствени?

„Тук”. Тук на земята ли? Или някъде между нас, хората?

Стоя и гледам луната. Прилича ми на скъпоценна топка, която никога няма да спре да свети. Тя огрява всичко около себе си. Светлината от нея се отразява в очилата ми. Стоя и мисля – луната може ли да бъде една единствена? Може ли да бъде личност?

Аз съм някой! А ти? Искам да се реализирам, да се гордея със себе си! А ти?

Небето ме приканва, сякаш иска да се слея с него. Необятно, черно, пълно със звезди, които блестят и се усмихват.

И аз се усмихвам – чувствам се самоуверена, чувствам се себе си. Мога ли да бъда някой друг? Или искам да бъда себе си?

Да, правилно си разбрал – избирам своя характер. Избирам онзи крещящ смях, онези кафяви очи, онази лъчезарна усмивка.

Избирам себе си!

Какво значи тук някаква си личност? Значи нещо, което не мога да обясня с думи. Значи това, че избирам да бъда един човек, един различен образ. Образ, противоположен на всички останали лъжливи сенки. Противоположен на онези души, които им е по-лесно да подражават на някой, отколкото да следват „собствен модел”.

Обичам модата, но повече обичам себе си. Обичам да бъда първа, но повече обичам себе си. Обичам да обичам.

Обичам да бъда личност... една различна личност!

Жалко е да виждаш, че хората носят маски. Не, не говоря за грим, нито за пиеса от театър. Говоря за сцената на техния живот. За онази маска, която скрива лицата им. Онова прикритие, което спасява душата.

А ти? Можеш ли да бъдеш себе си? Сигурен ли си? Знаеш каква е цената да бъдеш различен, нали? Знаеш колко трябва да платиш, за да бъдеш единствен...

Колкото и висока да е, аз съм готова да я платя.

Времето помага. Времето лекува. Времето разкрива всички онези тайни, за които ние, хората,  се чудим и маем с години. Времето ни показва какво всъщност сме. И това същото време ми помага да се изградя като личност.

Изборът е голям. Изборът зависи от мен. Избор, който решавам, че си струва. Избор, равен на моите преживявания за малкия живот, който съм изживяла.

Избор, значещ много! Моят избор!

Аз избирам да бъда себе си.

Много по-лесно е да се скриеш, отколкото да се покажеш. Хората играят по лесния начин. А ти, какво ще избереш?

Бялата лястовичка символизира надеждата, вярата. Дори самият цвят говори за нейното значение. Не знам дали наистина съществува, може би там някъде ...

Може би чака подходящия момент, за да се появи. Да озари хората с добро, да им вдъхне вярата, от която имат нужда. Да е техният пътеводен лъч. Да изгрява в сърцата им, за да им дава увереност. Да е техният ангел пазител, бял и искрен.

Може би изобщо не съществува такава лястовица. Та да е просто мит. Мит, създаден за да помага на хората.

Да им вдъхва всичко, от което имат нужда. Тя да е светлината в техния черен тунел, да лети в душата им.

Все пак, надеждата не може да се пипне, но може да се почувства, да се изживее. Да се събуждаш и заспиваш с нея. Да е навсякъде с теб.И ден и нощ. Тя е неугасваща, никога няма да умре, докато прехвърча в теб. Ако вярата в теб угасне, нищо друго няма да има значение.

Без нея няма да оцелееш, тя те поддържа жив. Както въздухът в дробовете ти. Както водата за рибите. Както крилата за птиците. Надеждата умира заедно с теб.

ПОЛА МАРИНОВА, 8 клас, 2009г.